Добрата история на Гергана
Извеждането от институция и настаняването в „Център от семеен тип“ дава възможност за промяна в живота на една девойка с тежък здравословен проблем.
Днес поставяме акцент върху промяната на децата и младежите, които десетилетия наред бяха скрити от очите на обществото. Имаме много личен опит в извеждането на деца от институции и настаняването им в алтернативна грижа. Алтернативната грижа дава шанс за пълноценно развитие на деца и младежи, особено на такива, които са с леки интелектуални затруднения.
Ето защо решихме да Ви представим една история на девойка със синдром на Даун, която е с тежък порок на сърцето и е трябвало да бъде оперирана най-късно до шестия месец след раждането си, но обстоятелството, че такива деца са мислени за обречени, е попречило тази наложителна интервенция, която е била от решаващо значение за здравето й, да се случи навреме. Именно с това се подписва тяхната смъртна присъда. Историята, която сме подготвили, ще Ви накара да повярвате в добрата алтернативна грижа, близка до семейната и да Ви докажем, че има възможност за живот и след обричането.
Ние не желаем да разказваме за нея през нашите очи, като хора полагащи грижи, а искаме да Ви предадем нейната емоция през детските очи, защото те говорят много и само това е важно – как всъщност се чувстват те.
Аз съм „кака Гергана“. Моята майка ме роди през един топъл септемврийски ден.
Тежах само 3 килограма. На петия ден след моето раждане, майка ми ме погледна за последен път и ми каза, че имам много братя и сестри и не може да се грижи за мен. Може би се питате как така помня моята майка, като съм била бебе. Искам тук да Ви споделя, че майчиното чувство се е пренесло в мен още от утробата на майка ми. Това, че тя ме изостави, ми донесе страх, който в момента аз вече не изпитвам, защото вместо една майка, аз си имам няколко, които истински ме обичат и се грижат за мен. Аз не се родих здраво дете. Родих се със Синдром на Даун и тежка форма на сърдечен порок, изискваща хирургическа интервенция до шестия месец. Не бях изпратена за консултация в специализирана болница, поради липса на средства в дома, в който бях настанена. Така пораснах местена от дом в дом.
През 2012 г. бях настанена в Център за настаняване от семеен тип 2 в град Русе, управлявано от сдружение „Дете и пространство“. Бях едва на 13 годишна възраст, средна на ръст и много слаба. Тук ме посрещнаха с усмивка моите нови „майки“. Аз не можех да се къпя сама и не си миех зъбите всеки ден. Благодарение на всекидневните грижи и търпение, аз станах напълно самостоятелна. Водих разговори с всички, така наречени за мен „Майки“, подреждах сама личните си вещи, помагах в обгрижването на другите неговорящи и лежащи деца. Много се радвам, че бях приета с много любов и грижа й им благодаря, че ми позволиха да изглеждам като девойка, а не като дете. В центъра се чувствам като в едно голямо семейство. По същият начин се чувствах, когато посещавах училище, което завърших преди две години. На моя бал се срещнах с президента на Р България, който ме поздрави и аз бях много щастлива. В училище ме научиха да беля картофи, да сервирам, да подреждам масите за хранене. Спечелих бързо приятелството и любовта на моите съученици, въпреки че трудно се изразявах и речта ми беше неразбираема, но това не се оказа пречка да общувам с тях. Невъзприех цифри и букви и затова не се научих да чета и пиша. Обичам да драскам кръгчета в тетрадката си в продължение на часове, въпреки това има и други неща, които обичам да правя: обичам да се разхождам, да посещавам нови забавни места, да играя с по-малките деца от мен и да ги вчесвам, да играя на таблета и да участвам в тържества, в които съм център на внимание. Чувствам се вече като част от персонала, защото като всяко дете от семейство, аз също мога да имам възможността да доказвам себе си и да разчитат на мен, както й аз на тях. През 2019 г. всички хора, които се грижат за мен ми дадоха възможността да започна да работя към Сдружението, като изработвам предмети от глина, които след това ние продаваме на нашите базари.
Въпреки заболяването ми и невъзможността да се разхождам активно, защото посинявам, се опитвам да правя неща, които ми доставят удоволствие и разнообразяват ежедневието ми. Ето че в началото на месец септември 2019 г., вече 7 години аз живея в моя дом и съм жива, благодарение на моите „майки“, тъй като лекарите в началото ми даваха само 2 или 3 години живот, след моето раждане.
Наричам това място свой дом, защото хората там ме обичат и знам, че никога няма да ме оставят, както ме остави мама.
Преди няколко дни навърших 20 години. На рожденият ми ден бяха всички деца, с които израснах, младежи дори от ЦНСТДМУ „Вяра“, който също е част от нашето Сдружение и моите „майки“ от центъра, където съм аз.
Преди да завърша моята история, искам да благодаря на всички, които ми помогнаха да израсна в добра, близка до семейната среда, изградена с много доверие и любов към заобикалящия свят. Сега усещам сигурността и не ме е страх от смъртта, която знам, че рано или късно ще дойде, защото съм болна. Искам да изживея дните си по същият топъл и изпълнен с любов и позитивни емоции начин, както през изминалите 7 години в моят дом.
Моята история е доказателство, че животът на едно момиче може да се преобрази до такава степен, че да забравя болката от миналото си. С нея искам да докажа, че младежи с увреждания могат да бъдат емоционално удовлетворени, да имат сърце, пълно с емоции и светлина и всичко това да ни дава кураж и желание да продължаваме напред.