Дни преди Коледа в Русе отново сме заедно за изложбата „Аз – различното дете“.
Изминаха 18 години от филма на Би Би Си за изоставените деца на България – години на път, усилия, избори и отговорност.
Споделяме този личен и дълбоко смислен разказ на д-р Весела Банова, който ни връща към пътя, който извървяхме заедно – от първите разговори за психичното страдание на децата до грижата за порасналите вече млади хора.
Текст за паметта, приятелството и професионалната отдаденост.
За децата и младежите, които не будят съжаление, а възхищение.
За екипите, които с човечност и достойнство всеки ден избират да бъдат до тях.
Изложбата „Аз – различното дете“ е още едно доказателство, че грижата, когато е споделена и смислена, създава бъдеще:
Нещо лично, нещо споделено:
В края на днешния вълнуващ ден, след няколко часа шофиране от София до Русе, се събрах с моите колеги и хора, които се интересуват и следят работата на сдружение „Дете и пространство“, за да отпразнуваме изложбата „Аз – различното дете“, организирана от Център за настаняване от смеен тип „Д-р Любомир Жупунов“.
Странно е една социална услуга, която предоставя резидентна грижа на деца и младежи с увреждания, да носи името на твой най-добър приятел, с който сте изминали дълъг път от създаването на едно сдружение от съмишленици, които се интересуват от психичното страдание на децата, до поемане на отговорността за управрението на един от първите два центъра за настаняване от смеен тип за деца с увреждания, изведени от злополучния дом за деца и младежи с умствена изостаналост „Св. Петка“ в с. Могилино, община Две Могили.
За това и поради още много съществени причини беше вълнуващо да разгледам изложбата с красиви снимки, направени от социалния педагог на центъра Изел Ахмедова. Всяка снимка е уловила миг на среща, на радост, на оживление. А беше време, когато с д-р Жупунов правехме изложба със снимки на птици, за да предизвикаме любопитството на хората около нас, а не тяхното съжаление.
Сега с вълнение и гордост публикуваме снимките на самите пораснали деца. Вече млади хора, защото те не будят съжаление, а възхищение.
Слушах с интерес презентацията на Зорница Божанова, управител на ЦНСТДМУ „Д-р Любомир Жупунов“. Да, така е: децата, които биваха изоставяни още в родилен дом поради увреждането си и чиито живот преминаваш от институция в институция, вече са млади хора. Ние продължаваме да се грижим за тях.
Децата, които сега биват настанявани в резидентна грижа като мярка за закрила идват от семейства. Семейства, които нямат ресурсите, които са изтощени, които не могат да полагат достатъчно грижи за тях. Но ние добре разбираме, че те са техните родители, те са техните семейства и правим всичко възможно да запазим връзка на достойнство и уважение между децата и тези семейства.
Всяка една от жените, които работят в ЦНСТДМУ „Д-р Любомир Жупунов“ с голяма скромност и искрено вълнение сподели мотивите си, поради които работи на това място, тази толкова деликатна и трудна работа. Всяка една от тях свидетелства за радостта си да се грижи точно за тези деца и младежи, да работи точно с тези свои колеги, да бъде част от сдружение „Дете и просранство“.
Д-р Любомир Жупунов заслужаваше да чуе това, да бъде свидетел на тази прекрасна изложба. Моят начин да му „намигна“ беше да разкажа историята на календара на сдружение „Дете и пространство“. Защото тази година за него допринесоха с фотографиите си 10 човека – девет любители, които харесват нашия календар, някои от тях наши колеги, други приятели, трети приятели на наши приятели и един фотограф-поет – Ники Ковачев от Русе.
– Сега не можеш да ми се смееш, докторе, че правя календар, за да си показвам снимките. Той е споделено дело!
А той вероятно би ми отговорил: да, но защо тогава повечето календари стоят в библиотеката на ЦСРИ „Таралежи“ и никой ни ги купува?
А пък аз ще му отговоря така:
– Вероятно защото календарът е старомодна вещ. Всички ползват телефоните си. Но все пак малкото хора, които го разглеждат, винаги откриват някое ново за тях прекрасно място в България. Да, в тази България, в която младите хора днес искат да живеят достойно. Ето откъде идва вдъхновението!
