10 години сдружение „Дете и пространство“

„Как да отворим пространство за срещи с детето, с неговите родители, партньори и изобретения“ е сборник с текстове, представящи дейността и партньорствата на сдружение „Дете и пространство“, който се издава по случай 10 години от учредяването му.

За 10-годишния път на Детето и на Пространството

„Десет години са повод да се разкажат истории за изминатия път. Истории за срещи, за детето и за пространството.

В началото беше френско-българският проект „Да растеш без родители“. Започнаха срещи в едно пространство, в което детето съществуваше само чрез думите на тези, които бяха поели грижата за него. Погледът отсъстваше от сцената. Хората, които се събираха там, различни специалисти от бившите домове „Майка и дете“, впоследствие и социални работници от новосъздадените отдели за закрила на детето, споделяха своите грижи и затруднения в срещите си с поверените им деца. Задаваха си въпроси . Защо малки бебета спадат на тегло, след като ги хранят толкова добре и лекари и сестри им осигуряват непрекъсната медицинска грижа? Как се изгражда връзка с едно малко, уязвимо и чуждо бебе? Когато връзката е изградена, тогава как се преживява раздялата? И ето че на една среща един възрастен човек – специалист, който се грижи за малки деца, направи лапсус и каза: „Да растем без деца“. Възможно ли беше за всеки от нас да „расте без деца“? Засега успявахме да порастваме, като говорим за деца. А защо пораствахме? Защото имахме пространството, създадено от психоаналитиците от Интердисциплинарния център за детето в Бордо. Тези хора идваха седем пъти в годината – без хонорари и без европейски проекти. Отделяха от свободното си време. Бяха развълнувани и решени да подкрепят нашето собствено желание за промяна, а именно промяна в пространството, в което растяха някои деца , които често биват наричани „деца в риск“, а пространството – „ Дом за медико-социални грижи“. Те ни слушаха внимателно, независимо дали се оплаквахме, или задавахме въпроси. Тяхното слушане ни създаде чувство за достойнство. За собствено достойнство, както и за достойнство на децата, за които говорехме. Ние започнахме да питаме, а те да ни отговарят с клинични примери, с примери от своята практика. Постепенно ние спряхме да се оплакваме и започнахме да пишем, да подготвяме случаи за представяне. Вгледахме се в детайлите и открихме, че повечето от нас са внимателни и чувствителни към детайла, към дребните подробности, в които много често е заключена загадката, която може да обясни странното поведение на детето.

„Да растеш без родители“ продължи от 1998 до 2004 година. Появиха се поредица от сборници с текстове от работата ни през различните години: „Да растеш без родители“, „Да растеш със или въпреки своите родители“, „Как пораства момичето, как пораства момчето“, „Посрещането на детето. Законите на гостоприемството“, „Белезите на различието“. Този проект беше отворил специално пространство за всички нас, в което нашата изследователска и клинична работа започна да се ориентира от опорните точки, които ни предлагаше лаканианската психоанализа. Много от нас имаха в началото смесени чувства към „психоанализата“. Но опорните точки, които ни предлагаше, работеха в практиката. Много необясними неща, свързани с непоносимото страдание на едно дете, започнаха да получават своите обяснения и своя смисъл. Това носеше облекчение. Това носеше желание за работа с клинична ориентация, която тръгва от детайла, а не от обобщението. Това ни създаваше вкус за писане, за представяне на случаи и за нови срещи.

Ето защо след края на проекта „Да растеш без родители“ участниците в него учредиха сдружение „Дете и пространство“. Заедно с поява-та му започна и новата клинична френско-българска програма „Детето и неговите симптоми“. Появи се и едноименният сборник с текстове, както и сборникът „Да научим езика на детето“. Благодарение на Пространството на лаканианската психоанализа Детето порастваше, прохождаше, ставаше самостоятелно. Така се стигна до две големи промени. Първата беше, че на срещите на „Детето и неговите симптоми“ започнаха да идват специалисти от социалните услуги за деца и семейства и много по-малко хора от домовете. Идваха и идват хора от цялата страна. Случаите бяха свързани с деца и юноши на различна възраст, с различни социални проблеми и с различни маски на психично страдание. Другата промяна беше, че настъпи време за раздяла. „Лекари на света“ се оттеглиха и оставиха Детето да се справя само. Психоаналитиците от Бордо, които вече бяха и верни приятели, предадоха щафетата на своите колеги от Куртил. Срещата с Медико-педагогическия институт Куртил в Белгия отвори пред нас нови пространства за нови срещи. „Да работим заедно“ е методът на работа в Куртил, където всички възрастни извършват с финес своята клинична работа в ежедневните грижи за децата: по време на хранене, или като се прочита приказка за лека нощ, или като се приготвя заедно вечеря, или като се разхождат по алеите край канала или пазаруват в магазина… Къде е тук психоанализата, би попитал някой . Един възможен отговор е: във внимателното отношение към езика, към това , което казваме или не казваме на детето. Защото през всичките тези години разбрахме едно нещо и го проверихме многократно в практиката си: думите, които възрастните казват, начинът, по който говорим, въздейства директно върху тялото и на най-малкото бебе, и на най-увреденото и неговорещо дете. В основата на нашето изследване и нашите въпроси стои въпросът за връзката между езика и тялото на едно дете, на един юноша. Това ни ориентира в нашата работа.

Детето продължава да расте и да се променя. Пространството също. Детето среща нови хора, нови партньори. Пространството им оказва гостоприемство.

Текстовете в този сборник са свидетелство и за двете.“

Весела Банова

Екземплярите са налични в централния офис на сдружение „Дете и пространство“. Можете да поръчате, като направите заявка чрез e-mail или се свържете с нас на посочените в „Контакти“ телефон и адрес.