История

СЪЗДАВАНЕ

Сдружение „Дете и пространство“ възниква като резултат от работата на изследователската интердисциплинарна лаборатория, създадена в рамките на френско-българския обучителен проект „Да растеш без родители“. Той беше реализиран през 1998–2004 г. с подкрепата на „Лекари на света“ (Бордо, Франция), Фондация „Развитие на детето и семейството“ (България), на професионалната организация „Интердисциплинарен център за детето“ (Бордо) и на Френския институт в София. В проекта се включиха мултидисциплинарни екипи от всичките 32 дома за медико-социални грижи в България и социални работници от 15 отдела за закрила на детето.

Десетгодишното присъствие на „Лекари на света“ в България, изградените методи и връзки и изводите за необходимостта от реформа в системата на грижата за децата и семействата довежда до раждането на Сдружението в сърцето на мрежа от професионалисти с натрупан опит в работата с деца в риск и техните семейства.

„За 10-годишния път на Детето и на Пространството“:

„Десет години са повод да се разкажат истории за изминатия път. Истории за срещи, за детето и за пространството.

В началото беше френско-българският проект „Да растеш без родители“. Започнаха срещи в едно пространство, в което детето съществуваше само чрез думите на тези, които бяха поели грижата за него. Погледът отсъстваше от сцената. Хората, които се събираха там, различни специалисти от бившите домове „Майка и дете“, впоследствие и социални работници от новосъздадените отдели за закрила на детето, споделяха своите грижи и затруднения в срещите си с поверените им деца. Задаваха си въпроси. Защо малки бебета спадат на тегло, след като ги хранят толкова добре и лекари и сестри им осигуряват непрекъсната медицинска грижа? Как се изгражда връзка с едно малко, уязвимо и чуждо бебе? Когато връзката е изградена, тогава как се преживява раздялата? И ето че на една среща един възрастен човек – специалист, който се грижи за малки деца, направи лапсус и каза: „Да растем без деца“. Възможно ли беше за всеки от нас да „расте без деца“? Засега успявахме да порастваме, като говорим за деца. А защо пораствахме? Защото имахме пространството, създадено от психоаналитиците от Интердисциплинарния център за детето в Бордо. Тези хора идваха седем пъти в годината – без хонорари и без европейски проекти. Отделяха от свободното си време. Бяха развълнувани и решени да подкрепят нашето собствено желание за промяна, а именно промяна в пространството, в което растяха някои деца, които често биват наричани „деца в риск“, а пространството – „Дом за медико-социални грижи“. Те ни слушаха внимателно, независимо дали се оплаквахме или задавахме въпроси. Тяхното слушане ни създаде чувство за достойнство. За собствено достойнство, както и за достойнство на децата, за които говорехме. Ние започнахме да питаме, а те да ни отговарят с клинични примери, с примери от своята практика. Постепенно ние спряхме да се оплакваме и започнахме да пишем, да подготвяме случаи за представяне. Вгледахме се в детайлите и открихме, че повечето от нас са внимателни и чувствителни към детайла, към дребните подробности, в които много често е заключена загадката, която може да обясни странното поведение на детето.

„Да растеш без родители“ продължи от 1998 до 2004 година. Появиха се поредица от сборници с текстове от работата ни през различните години: „Да растеш без родители“, „Да растеш със или въпреки своите родители“, „Как пораства момичето, как пораства момчето“, „Посрещането на детето. Законите на гостоприемството“, „Белезите на различието“. Този проект беше отворил специално пространство за всички нас, в което нашата изследователска и клинична работа започна да се ориентира от опорните точки, които ни предлагаше лаканианската психоанализа. Много от нас имаха в началото смесени чувства към „психоанализата“. Но опорните точки, които ни предлагаше, работеха в практиката. Много необясними неща, свързани с непоносимото страдание на едно дете, започнаха да получават своите обяснения и своя смисъл. Това носеше облекчение. Това носеше желание за работа с клинична ориентация, която тръгва от детайла, а не от обобщението. Това ни създаваше вкус за писане, за представяне на случаи и за нови срещи.

Ето защо след края на проекта „Да растеш без родители“ участниците в него учредиха сдружение „Дете и пространство“. Заедно с появата му започна и новата клинична френско-българска програма „Детето и неговите симптоми“. Появи се и едноименният сборник с текстове, както и сборникът „Да научим езика на детето“. Благодарение на Пространството на лаканианската психоанализа Детето порастваше, прохождаше, ставаше самостоятелно. Така се стигна до две големи промени. Първата беше, че на срещите на „Детето и неговите симптоми“ започнаха да идват специалисти от социалните услуги за деца и семейства и много по-малко хора от домовете. Идваха и идват хора от цялата страна. Случаите бяха свързани с деца и юноши на различна възраст, с различни социални проблеми и с различни маски на психично страдание. Другата промяна беше, че настъпи време за раздяла. „Лекари на света“ се оттеглиха и оставиха Детето да се справя само. Психоаналитиците от Бордо, които вече бяха и верни приятели, предадоха щафетата на своите колеги от Куртил. Срещата с Медико-педагогическия институт Куртил в Белгия отвори пред нас нови пространства за нови срещи. „Да работим заедно“ е методът на работа в Куртил, където всички възрастни извършват с финес своята клинична работа в ежедневните грижи за децата: по време на хранене или като се прочита приказка за лека нощ, или като се приготвя заедно вечеря или като се разхождат по алеите край канала или пазаруват в магазина … Къде е тук психоанализата, би попитал някой? Един възможен отговор е: във внимателното отношение към езика, към това, което казваме или не казваме на детето. Защото през всичките тези години разбрахме едно нещо и го проверихме многократно в практиката си: думите, които възрастните казват, начинът, по който говорим, въздейства директно върху тялото и на най-малкото бебе, и на най-увреденото и неговорещо дете. В основата на нашето изследване и нашите въпроси стои въпросът за връзката между езика и тялото на едно дете, на един юноша. Това ни ориентира в нашата работа.

Детето продължава да расте и да се променя. Пространството също. Детето среща нови хора, нови партньори. Пространството им оказва гостоприемство.“

Текстът е предговор към сборника „10 години сдружение „Дете и пространство“. Как да отворим пространство за срещи с детето, с неговите родители, партньори и изобретения“, д-р Весела Бановa.

История (пълен текст в линк)

С приключване на проекта „Да растеш без родители” възникна необходимостта от подкрепа на изградената в неговите рамки мрежа от професионалисти, които имат натрупан опит в работата с деца в риск и техните семейства. Желанието на всички колеги от тази мрежа бе обучителният проект да продължи и да отвори пространство за срещи и разговори за хората, които се грижат за деца с увреждания в нашата страна. Така екипи от домовете за деца и младежи с умствена изостаналост, екипи от дневни и ресурсни центрове за деца с увреждания, от специализирани детски градини за деца с увреждания, социални работници от отделите за закрила на детето се срещаха за шест двудневни модула по време на една учебна година в залата на Френския институт в София. Новото в тази програма бе, че формираните по време на проекта „Да растеш без родители” български обучители, участваха пълноценно и подкрепяха институциите, включени в обучителния процес като ги посещаваха на място два пъти годишно.

В резултат на тази програма, 237 специалиста от различните институции и центрове за деца с увреждания в страната участваха и преминаха обучението. Непреките бенефициенти са общо 1130 деца и 759 специалиста. 30 специализирани институции и дневни центрове, както и 15 отдела за закрила на детето бяха подкрепени чрез посещения на място от българските обучители.

През месец юни 2009 г., след приключването на мисията на „Лекари на света“ в България и десет годишното партньорство, пред професионалистите от Интердисциплинарния център и българските колеги се постави въпросът ще продължи ли програмата и как. Така, всички от Сдружение „Дете и пространство”, Интердисциплинарния център за детето към Фройдистко поле и Групата на Фройдистко поле в България обединиха усилия и, благодарение на новосъздаденото партньорство с Медико-педагогически институт „Куртил” – Белгия, се взе решението уникалната за България обучителна програма да продължи. Обучителите от тази година са белгийски психоаналитици, психолози и психиатри, които идват в България под ръководството на Бернар Сейнав, директор на Куртил.

Нов партньор – Медико-педагогически институт „Куртил” – Белгия

Създаден през 1983 от Александър Стивънс, Куртил е специализирана институция за деца и юноши с психични проблеми, ориентирана от учението на Фройд и Лакан. От 1992 г. насам тя приема и младежи със съответната проблематика. Благодарение на активната научна дейност, позволила създаването на оригиналната клинична практика с децата и юношите от институцията, аналитичната етика се свързва и е част от терапевтичния процес. Резултатите от тези трудове се публикуват от 1991 в периодичното издание „Записки от Куртил”.

За всички български колеги и професионалисти, продължаването на програмата с обучители от институция от такъв ранг е изключителна чест, за което свидетелства големия брой участници по време на всички клинични срещи през изминалите две години от продължението на програмата.

Резултати от програмата  2009/2010 и 2010/11

Програмата от първата година на продължението на „Детето и неговите симптоми”, изготвена от белгийските обучители, беше озаглавена „Достойнството на различието”. Средно 70 специалиста от 30 институции и дневни центрове за деца с увреждания в страната участваха на всеки от четирите обучителни модула. Четирима психоаналитика от Школата на Фройдистката Кауза и терапевтични директори в Куртил изнесоха лекции, свързани със спецификата на клиничната работа в институция като особено полезна за българската публика беше възможността за директно назоваване и дискутиране върху трудностите на специалистите в грижата за деца и юноши с проблеми в психичното здраве, а именно агресивни прояви, делинквентно поведение и др. Бяха представени общо 15 случая на деца и юноши от български институции и доставчици на социални услуги.

Темата на учебната година през 2010/2011 година беше озаглавена „Професионалисти и родители: двама партньори на детето”. Тази тема беше предложена от белгийските обучители в следствие на анализа от дискусията с всички участващи в последния за 2009/2010 г. модул. Всеки от участниците беше поканен да изрази и говори свободно за своите затруднения в работата и да сподели своите очаквания за предстоящата година. Темата за работа с родителите, която все по-често присъства в последните години като основно затруднение за професионалистите от различни структури, отразява същността на процеса на деинституционализация в България и свидетелства, че той действително се случва. Специалистите, които до този момент бяха свикнали да работят единствено с деца без родители, все повече се сблъскват с трудностите на работа с родителите и с необходимостта от допълнителна подкрепа в тази специфична сама по себе си област. Големият интерес към клиничната лаборатория продължи и през тази учебна година се представиха 17 случая от практиката на нашите колеги, работещи в различни институции и центрове за деца с увреждания в страната. Специален гост беше и създателят на Куртил – д-р Александър Стивънс, който, както и останалите гост-лектори и терапевтични директори от специализираната институция, изрази искреното си впечатление от професионализма и ангажираността на участниците в клиничната лаборатория.

В условията на социална реформа, насочена към подобряване грижата и живота на децата в България (2010-2013), Държавната агенция за закрила на детето, с помощта на експерти от неправителствения сектор, изработи политически документ относно процеса на   деинституционализация на децата в Република България като единствен метод за ефективна реформа в областта на грижата за деца в риск. Една от основните точки в националната стратегия „Визия за деинституционализация на децата в Република България“ е откриването на алтернативни услуги за грижа, което от своя страна изисква разработване и реализиране на продължаващи програми за обучение и подкрепа на персонала, с цел използване на съществуващия капацитет и човешки ресурс.

Нашият опит, придобит по време на програмата „Да растеш без родители”, насочена към мултидисциплинарните екипи на всички 32 Домове за медико-социални грижи в страната и реализирана със съдействието на Министерството на Здравеопазването, „Лекари на света“, Интердисциплинарен Центъра за Детето /CIEN/, Фондация „Развитие на детето и семейството” и Френския културен институт, ясно показа:

  1. a) че е необходимо развиването на услуги за децата и юношите с увреждания и специфични нужди;
  2. b) че резултатът от тази уникална за България обучителна програма, която отвори възможност за професионална квалификация на различните специалисти, грижещи се за децата от 0 до 3 години, е промяна в нагласите и мисленето на всеки спрямо детето. Този резултат се осъществи благодарение на въвеждането на модерни методи за институционална работа, които позволиха развитието на професионалния капацитет на екипите, което от своя страна допринесе за подобряването на качеството на грижа за децата.

Един от проблемите в хода на процеса на деинституционализация на грижите за деца с увреждания е именно промяната на нагласите и мисленето на персонала към нуждите на детето, които не се ограничават в предоставянето на медицински грижи и храна. Усилията на нашите програми са насочени главно в тази посока.

През 2019 г. отговорник за програмата става  СИЕН България http://sbpl.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=13:2016-03-10-13-00-31&catid=20&Itemid=157&lang=bg